Вълнуващият завършек на една от най-популярните български фентъзи поредици
Изминала е година от Битката на последния печат. Но войната далеч не е спечелена – Гласът, страховитият демон, все така заплашва да превземе света през отслабената българска територия. Софийските магьосници се подготвят за очакваната унищожителна атака от неговата армия. Младият магьосник Бриян трябва да усвои набързо рисковани умения, изискващи години подготовка, и да реши дали да вярва на съдбовно и плашещо пророчество.
Заплахата от унищожение ще обедини зорници и здрачници, вещици и магьосници, обитатели на Горна и Долна София…
Те нямат друг избор, освен да простят столетни вражди и да се бият рамо до рамо, за да спасят не само себе си, но и целия свят. Древни пророчества се сбъдват, строго пазени тайни излизат наяве, а столицата става арена на апокалиптични събития, които ще променят всичко завинаги.
- Скоро и в задължителната учебна програма по литература… и история!, в. „Магьосническо дело“
- Ох, дано не умра тъкмо накрая!, Морков Тенев /музикант, лайфкоуч, легенда/
- Имам какво да кажа…, Трайо Вентролога
Откъс от новата книга от поредицата „Софийски магьосници“ „Заветното заклинание“
Без да отмества очи от прозореца, Бриян промълви:
‒ Как беше ‒ завещаното заклинание?
‒ Заветното. Заветното заклинание. ‒ Буря говореше съвсем тихо. ‒ Знаеш, че повечето от нас загиват по време на битка или при някакви… доста необичайни обстоятелства. Малцина доживяват до дълбоки старини. И от тях не остава нищо друго освен дрехите им…
‒ Как, просто се изпаряват?!
‒ Да, поне на пръв поглед. Тялото им изчезва, но не и енергията им. Тя се превръща в едно последно, предсмъртно заклинание ‒ по-могъщо от всичко, възможно приживе…
Бриян кимна.
‒ Заветно заклинание.
‒ Точно така ‒ това е заветът на покойника към наследниците му, един прощален дар за тях…
ЕПИЛОГ
Бриян онемя. За няколко секунди наистина беше повярвал, че го е постигнал ‒ че е спечелил битката. За няколко секунди огънят на надеждата се беше разгорял в гърдите му, но ето че угасна със същата скорост.
‒ Сега ще видиш ти… ‒ закани се демонът.
‒ Не! ‒ Бриян се хвърли на земята. ‒ Недей, моля те! Ще го направя, кълна се във всичко свято, в майка си, гроба на прадядо… Този път наистина ще го направя!
Той настръхна. Очакваше всеки миг острието да се забие в гърба му. Минаха няколко адски дълги секунди. Гласът въздъхна и изръмжа:
‒ За последно ми погаждаш такъв номер, разбра ли?
‒ Да.
Бриян се завъртя по гръб. Целият трепереше ‒ не знаеше дали от студ, или от отчаяние. Снегът се сипеше отгоре му като сиви сажди. Целият свят беше мрачен. Остатъкът от слънцето изобщо не си личеше зад плътните облаци. Може би Бриян нямаше да го види повече. Може би то изобщо нямаше да изгрее отново…
Бриян се огледа наоколо. Снегът жадно смучеше прясната кръв. Струваше му се, че сънува. Това не можеше да се случва наистина, просто не можеше… Сякаш за да го опровергае, Гласът прошепна:
‒ Всичко свърши.
„Така е, всичко свърши“, помисли си Бриян. Всички планове за действие бяха осуетени. Всички възможности за спасение ‒ изпробвани. Той беше сторил всичко по силите си, приятелите му ‒ също. И в крайна сметка се бяха провалили. Краят наближаваше и по нищо не напомняше на приказките. Демонът щеше да победи, злото щеше да възтържествува. Съдбата на света бе неясна и мрачна като облаците, закрили небето.
